В богатото и многообразно творчество на Мигел де Унамуно Дневникът заема

В богатото и многообразно творчество на Мигел де Унамуно „ Дневникът " заема неповторимо, значимо и прекомерно характерно място. Неговата специфичност се дължи на жанровата му разнолика неповторимост, а също по този начин и на тематичната специфичност на текста. Успоредно с чисто персоналните детайли, прочее прекомерно нищожни на брой, напомнящи за автобиографично-мемоаристичния род, „ Дневника " изобилства от древен цитати, фрагменти от религиозни текстове, препратки към теолози и философи... Всъщност същински персоналното в този дневник са разсъжденията на създателя върху главните тематики, които го вълнуват като човек и които са залегнали в цялостното му творчество, като най-важната от тях е тематиката за гибелта...

(1864 ~ 1936)

Смирение. Откъсвайки взор от идната гибел и от нищото, което заслужаваш и от което се боиш, обърни го обратно и премисли предишното си нищо, това, отпреди да си се родил. Какво си бил, преди да се родиш? Само една божествена концепция. Защо си тъкмо ти, а не си различен? Тоест за какво въобще си? В себе си, в съзнанието си ще съзреш тайнството на сътворението. Ако гледаш умерено на раждането си, за какво не гледаш умерено и на това, което е назад на раждането ти? И в случай че гибелта те ужасява, за какво не гледаш с смут и на твоята не-смърт, т.е. на противоположното на гибелта ти? Колко рядко мислим за раждането си, за персоналния си изначален прототип. Аз съм аз, а не различен, затова живея.

Само трансформирайки се в нищо, т.е. обръщайки се към нашето нищо, ще успеем да станем всичко, да бъдем задачите ние, да бъдем в прочут смисъл богове.

Въображението спомага да ни измами като си представяме, че светът продължава да съществува и след гибелта ни. Не мислим, че този надживяващ ни съгласно визиите ни свят ще се трансформира в визия за свят, обречен на смърт дружно с нас, и че по този начин светът, нашият свят, ще свърши дружно с нашия завършек и че в случай че няма различен живот, нашият край е краят на света.

Най-важен от морална и практическа позиция е един въпрос – въпросът за живота след гибелта. Ако светът, който си представяш, че ще те надживее, е нищото, то той е единствено една небивалица на твоето въображение и ще почине дружно с теб.

Опитът ни като прекарване и знание за гибелта, в случай че в действителност няма различен живот, е единствено един – това е чувството ни по време на бездънен сън. Следователно да умреш, би означавало да заспиш вечно.

Представи си, колкото е допустимо по-живо, че ненадейно ослепяваш и че след това, когато към този момент си почнал да се примиряваш, компенсирайки слепотата с усещанията от другите си сетива, внезапно онемяваш; а по-късно загубваш поредно и осезанието, и обонянието, и усета, и даже чувството за личните си придвижвания, като най-после оставаш едно инертно нещо, за което даже самоубийството е немислимо и непостижимо по простата причина, че то не може да си служи със самото себе си. Все още обаче остават мислите, паметта ти, към момента можеш да живееш в предишното си. Но не щеш ли даже мислите ти стартират да те напущат и лишено от разсъдък и усеща, не можеш нито да ги замениш, нито да ги възобновиш, че последователно и те изчезват, и те се изпаряват, и оставаш само със съзнанието, че съществуваш, и най-после губиш даже това, и оставаш самичък, изцяло самичък... не, не оставаш, тъй като към този момент си нищо. И даже не ти остава съзнанието за твоето нищо.

Когато се каниш да вземеш някое решение или да извършиш нещо, показа си, че щом приключиш с това, което възнамеряваш, ще умреш, и всичко, което вършиш, го прави по този начин, като че незабавно по-късно ще умреш.

Външният човек, т.е. този с черупката, е обществено създание. Ех, в случай че можеше да се сътвори такава среда, в която черупките да се разтопят и в нея да останат да плуват единствено вътрешните индивиди! Една среда на миропомазване, едно общо море, в което да се носят по водата всички равни, което, освобождавайки ги от черупките им, да ги приобщава, да ги свързва в същинско единение. Една топлина, която, стапяйки и сливайки тези черупки, черупките на прегрешението, да образува от тях едно всеобщо море, морето на същинското тъждество, на същинското приятелство.

Откровеността е единодушие сред вътрешния и външния човек. Бъди в единодушие със самия себе си, тъй като това значи да си откровен. Бъди постоянно себе си когато и да е, на всяко място и при всички условия.

Човекът е ядрото на обществото, той е негово начало и негово възникване, бидейки по едно и също време с това съставка от обществото. Човекът е обществото в сгъстен тип, а обществото е индивидът в уголемен тип.

Чувствата без концепции, които да ги поддържат и подхранват, без постоянна основа, са празни, слаби и водят до сантиментализъм.

Дотолкова съм привързан към книгите, че раждам благочестиви мисли и хрумвания единствено когато чета – нещо като коментар на прочетеното, и с цел да ги изкристализирам, сядам да ги напиша. Да се учим, с цел да пишем! – това е задачата на интелектуализма, да размишляваме, с цел да раждаме мисли!

Страшният обаян кръг на нашата стопанска система, пренесен в духовния свят. Не се мисли за личното избавление, не се медитира, а се мисли. Разсъждава се, с цел да породиш мисли. Медитира се, изричайки молебствия, мисли се, до момента в който четеш. Медитирането значи да поставяш на преценка с обич, деликатно и концентрирано някакво свещенодействие, да разглеждаш настойчиво и целеустремено едно и също несъмнено свещенодействие, пробвайки се да стигнеш до неговата дълока същина, до животрепрящото му ядро. Мисленето значи да откриеш взаимовръзки сред разнообразни хрумвания. Най-висшата степен на медитацията е екстазът, до момента в който тази на мисълта е построяването на една философска система. Чрез медитацията човек става по-добър, реализира непорочност и святост. Чрез мисленето става по-мъдър.

В безрадостната ни стопанска система се създава, с цел да се употребява, и се употребява, с цел да се създава, в един ужасяващ обаян кръг, като че ли се каним да не умираме, а да живеем постоянно. Докато в мисловния ни живот всичко се свежда до това да раждаме нови хрумвания и нови облици, с цел да може, откакто ги изконсумираме естетически, да създадем други още по-нови такива.

Красота, чието съзерцаване не ни прави по-добри, не е същинска хубост. Има демонична хубост, само че също по този начин има и божествена красота; само че за чистото сърце демоничната хубост е безпределно грозна.

Колко разнородни форми приема гордостта! Склонен съм да имам вяра, че тази сдържана, скрита за непознатите очи надменност е възвишена и изящна форма на злото, на заболяването, която единствено на малко на брой ни е обещано да изстрадаме. И това е заболяването на всички или съвсем всички хора, това е коренът на душата и е, най-много, нищетата на всички хора на словото.

* От Мигел Де Унамуно: „ Дневник “, изд. „ Захарий Стоянов “
Снимки: Wikipedia